Тихомир ЙОРДАНОВ
„И ПЕВЦИ ПЕСНИ ЗА НЕГО ПЕЯТ…”
Носталгията е тъга, страдание по Отечеството. По изгубената Родина. От нея се заразяват беглеците, изгнаниците, странниците. А тези, които у дома си се настройват носталгично – тях какво ги измъчва? Може би вътре в себе си те губят Родината си?
Дошло е време и за това! Политици, дипломати, министри и простолюдие – уж българи! – пустосват Отечеството си по телевизии и радио, на международни парламенти и събрания, „дружески” срещи и вестникарски интервюта. И в тях няма да чуеш „Отечество любезно, как хубаво си ти!...”
Такива мисли разбутаха у мен чувства, които искам да споделя.
Преди години /не твърде далечни!/ в нашето Отечество идваха не само нахални пратеници и повикани „съветници”, комерсанти и туристи. Идваха и възхитени от красотите на природата и хората й певци: ПОЕТИ!
Разчиствайки стари хартии, попаднах на стихове, които някогаш съм превеждал. Някои от тях са писани от авторите им на откъснат лист от джобен бележник. С тези поети аз съм се срещал някъде, аз съм ги здрависвал тук, на своя земя. Имаше къде: Международен дом на журналистите, Почивен дом на писателите…и т.н. Те са идвали тук и тук изпяваха спонтанно своята песен за НАШЕТО Отечестгво.
Настроен носталгично държа сега в ръцете си пожълтели хартии и спомени: Константин Симонов, Михаил Дудин, Алексей Марков, Виктор Боков, Николай Доризо, Маргарита Алигер, Андрей Вознесенский, Иля Фоняков… Все имена със значение, и гласове със сила! Техните стихове е гордост да знаеш и радост да помниш. Дано поезията да бръкне отново в душите ни и да ги разрани, този път не с чувство на самодоволство, а с болката от загубата на Отечеството ни.
Тогава върви пак на избори, електорате!
МАРГАРИТА АЛИГЕР
МУЗЕЯТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА В СОФИЯ
Свъсени вежди, и свити устата –
каменни бръчки на строги черти.
И поменика на жертвите святи.
Как ги почиташ, Българийо, ти!
Всичко, което на теб ти е свидно,
искаш да вземеш до свойте гърди.
…Щерка преславна ти в смутни години,
Майко Българийо, в мъки роди.
Не във богатство и не в дом охолен
срещна деня тя в родилния час,
а върху слама, във тюрма, в неволя
писна гласчето й крехко тогаз.
То проеча като зов, като призив.
… Щерката расна на дните в жарта
и като знаме тя кървави ризи
вейна във битката и в песента.
Срещу куршуми стоя засияла
с чистата правда. И с гневни слова
Тя до Димитров в съдебната зала
в трийсет и трета изправи глава.
В разпит жесток не изрече ни дума.
И не предаде, не обруга.
Както Вапцаров посрещна куршума,
но не наведе глава пред врага.
Майка България нежно за нея
сбрала е тука и стъпка, и знак…
Своята младост остави в музея,
крачна навън през високия праг.
Само частица отдала си тука
в този дом толкоз широк.
Мила Българийо, вънка бълбукаш,
плискаш, гърмиш като буен поток.
Ти си в полята със плуг разорани
и в песента на узрелия клас.
Ти си морето и тези Балкани,
и на човека свободния глас.
Ти си надеждата светла, крилата,
вярата ти си на този народ!
… Ето ни в София, близка, позната,
чинно стоим пред музейния вход.
Грабва ни в своята жарка прегръдка
Братска България като деца.
Мила Българийо, пролетна тръпка
сейваш в разтупкани силно сърца!
Превод на Тихомир Йорданов
оОт саморъчния текст на авторката
