Алексей АПУХТИН

1840 – 1893

СТАРОСТ

Едва-едва в гората мъкне се пешак.

И чува: идва, някой го настига

със крачки тежки от верига

подире му зад трънест храсталак.

„Злосторник ли ме дебне, дух нечист,

(сърцето му замря смутено)

или пък прошумява подир мене

откъснат от дървото лист?

А може заяк див…” Сега е мрак.

Но той върви по горската пътека.

Отново чува той:  нелека,

позната стъпка се занизва пак.

Но вече се разсъмва. Вижда там,

наблизко вече, стиснала тояжка,

подпира се жена, и тя, бедняжка,

оглежда го със поглед ням.

Тя казва му:”Човече, братко мой!

Нима и ти с походка морна вече

намислил си да бягаш надалече

от мене в глухия усой?

По трудния и тежък земен път

си пропътувал ти не малко

и скоро гордостта ти жалка

бездушни ветрове ще отнесат.

Ще търсиш спътница. Не ме позна.

Та аз съм старостта. Не ме повика,

но аз пристигам с мъдростта велика,

последната ти, вярната жена.

Предишните кълнеше. И перо

не им оставяше. Аз вярна съм ти много.

Ще те даря със очила – ей богу! –

с мустаци и брада, но от сребро.

Ще махна смешната руменина,

челото ти със бръчки ще покрия,

усмивка, поглед – всичко ще изтрия,

при теб да идват ще им забраня.

Да не скучаеш ти напразно с мен,

аз болести различни ще ти струпам –

да се помайваш с тях в живота глупав.

Във мрачен и дъждовен ден

аз шалче ще ти връзвам и галоши

ще ти подавам в дните лоши,

така ще си доволен ти от мен.

Коса ли, зъби ли в такъв момент

на тебе ще притрябват – а защо са?

Да не повдигаме за тях въпроса,

та те са смешен, зъл експеримент!

Ще те дарувам с дар познат:

аз опит ще ти дам, и мъдрост, знание.

от тях въздигал си ти цяло здание,

тях цял живот си търсил в този свят.

Наистина, в тях има красота,

но тя е тъй нетрайна и нездрава.

Сега ще ти докажа аз  тогава

какво си сбъркал в младостта.

Приятелството бе за тебе скок,

а любовта – вълнение грабливо,

науката – от мисли сган лъжлива,

а свободата пък - на робството залог.

Туй, славата – изменчива жена,

и дрънкане на някакъв дърдорко,

или пък лъст на клеветата зорка!”

„Старице глуха, престани!

О, нека Господ ти прости!

(отчаян пътникът се моли)

Достатъчни са другите неволи,

сега пък гледам: идваш ти!

Притрябвал ми е този опит твой.

Науката ти в тягост ще премине,

отрекох я през младите години.

Привършвай с тези приказки безброй.

Вземи лопата, гроб ми изкопай.

Бутни ме там със всичките надежди,

 които във душата ми проглеждат.

Не искаш ли? Тогава – край!

Отплата искаш ти. Не се бави,

Вземи ти здраве, сила също,

и всичко отнеси, не ми го връщай,

но само вяра ти ми остави!

И остави ми ти едничък миг

от моите младенчески измами,

макар едничък да е само!”

Напразен, страдащ, жалък вик!

Старицата не спира да върви,

ту шепне, ту крещи в ухото,

улавя му ръката тя, защото

го води все натам, уви!

А думите в главата му шумят

и той привиква малко и от малко

със тази  тъжна залъгалка,

нашепвана във дългия му път.

И той върви, върви и все така

до себе си старицата усеща

и слуша туй бърборене зловещо,

опрян на нейната ръка.

                 От руски преведе

                 Тихомир Йорданов